Ммм, огледало. И второ. И трето.  Проскърцват резливо от кеф . До болка познато и как го обичат : косата е руса, пепелява, крещящо-студено; очите – блудкаво сини, студени; усмивката – неискрено плътна, карминена, и пак и отново студена. Тя е неземна. Красота. Съвършенство. И там, междудругото, дали изобщо е нужно да казваме, че тя е поредната. Просто поредната – от многото всяка. Май някой тук се подсмихва – на себе си. На себе си – и на теб, и на нея, на него, на всичкото.

-         Готова си. Тръгвай!

Врата, тротоар и павета – една е от всички, знае го. Изкуствена. Всяка. Пластмаса – и в поглед, и в чар, и в усмивка. Понася се сякаш е вързана с ластик, пропита от каучук, без сериен номер, жена-еднодневка. Без почва и семе. Просто живее – опита в трънлива усмивка.

Среща го. Някъде – бар или нещо си, малко е тъмно – и той – прозрачен и някакъв. Съвършен е. Очите им мъничко сякаш проблясват. Крият се – поредната смешка. Сякаш не знаят какви са, кои са, защо и къде са. Просто поредните – до крясък еднакви – и никакви. Усмихват се – плашещо. Зъбите им в крак с времето са призрачно бели – сякаш от вампир в гигантско стадо са били родени. Плашиш се, виждам го. Спокойно – и ние сме същите. Ако не сме били – има време да станем. Ще станем. Без номер, но същите.

И те – точно те, онези дребните в ъгъла. Малките, оттатък градината. На единайсет били, даже, мисля си, малко над десет. Стоят си в ъгъла, мрънкат и пушат. Пушат си, нека. Хилят се тъпо, мазнишката. И при тях – стъкленца в очите. Още са малки, но знаят. И други неща правят – дали да се фукат, дали да разправят, дали – за да са същите. Уж малки, но знаят. И те ще порастнат – искат го, мислят си. Ще станат големи, фалшиви и розови, красиви и глупави. От плексиглас, но трошлив. Достойна мечта – на малки деца. Усмихвам се – нека си пушат, малки са. И те за това ще се борят – някога – за хладна усмивка, за перхидролена ласка по нежната козина, за мъничко пластмасово щастие – достойни мечти. Деца на нашето време.  

Не мислим много за себе си. За нас като цяло. А трябва. И за децата не мислим, защото виждаме в тях своето собствено минало. Май малко боли. Гадно е, блудкаво. А уж бъдеще имаме – и славно, и всякакво. И се усмихваме в празна хралупа от болка. Живеем – от ден на ден се забравяме. Потъваш и ти. Фалшиви сме. Фалшиви сме всичките. Говорим за болката, за греховете на другите. Говорим за бремето, говорим за нищото. А себе си – от доза на доза превръщаме смисъла в проза. Глупав живот на още по-глупави хора.

Една бутилка от бира. Две бутилки от бира. Три бутилки от бира. Ще пием – нека да има. Ще пием – да има.

- Върви си, живот. Не ставаш. 
°° °°

Да, трудно е да се живее смислен живот в наши дни, но не смяташ ли, че това си е едно предизвикателство?
Който оцеле...
Поздрави!

Много добре си го написала.Звучи някак си познато и логично поднесено по интересен начин...въпреки и леко песиместично
Усмивки!

но ми се струва, че получи вдъхновение за това от едни лица и други улици, и друг самотен площад, и една-единствена позната тенджера...?

Прекрасно си го описала...Благодаря ти ...И нека има повече усмивки...:)

като сценарий на бг филм:)) къси зирезечения и фалшиви усмивки:))

Има нещо фалшиво и в бяса обаче :)) даже и в късите изречения .. объркана история :))

.. цялата си си фалшива. Какво се правиш, хаха :)))

Stilyt ti mi napomnq malko na Ran Bosilek(toi nali taka pi6e - tekst,no sqka6 e stihotvorenie) i ot druga strana na Yavorov(zaradi kysite bezglagolni izre4eniq). Mnogo e dobro, pozdravleniq :))

vodoraslo moe milo, maxfun me obvini v grubost kym teb.
Izvinqvai, ako ne si razbrala glupavata mi shega, v koeto se symnqvam, no vse pak.. nali znaesh vsichko za chushkite i tendjerite tam.. :)

Прощава ти се свише :))

Текстът е рядко изпълнение. Принципът на изработка е известен като Поток на съзнанието. Все едно си с камера и снимаш в движение живи сцени. Те са документалният контекст на единично авторово съзнание. То отразява непосредствения свят не само за фон, но и за имплицитно обяснение на ставащото лично битие.

каквото е и нашето време...но времето това сме ние нали..тъжна реалност...